Един вечно неспокоен дух - това е Валерия Тодорова, това е и космосът, който населява нейната поезия. След „Набат" - книга с великолепни сатирични творби, изпълнена с тревога за нараненото човешко достойнство в едно време, изпразнено откъм морални ценности и социална справедливост, във „Всичко е живот" поетесата предлага една нова визия за битието. Всъщност дълбоко в себе си тази книга е продължение на предишната - проблемите тук намират своето философско осмисляне. Затова като мото на цялото й творчество, пък и на самия житейски път на авторката, звучат стиховете й:
Не искам вечност, искам миг -
„Различността" не е външна, парадна; тя е дълбоко изстрадана и води до прозрения, които бележат избора на лирическия герой: да предпочете предизвикателството на бурите житейски, носещи в себе си съдбовни изпитания и непредвидими рискове, пред примирението и апатията, водещи към душевна гибел. Не просто съзерцаваща, а органически свързана с природата, авторката се опира на връзката между извечните закони и човека, в който те се оглеждат:
Реката в бурното море
потъва и не се завръща,
но знае тя, че ако спре,
след време в блато се превръща.
Именно с това нейното верую: „...щом можеш да се движиш, се надявай" звучи не декларативно, а с неподправена свежест и искреност.
Вярна на своя талант, Валерия Тодорова и в тази книга често използва като художествен похват иронията - сякаш да покаже, че онова, на което човек в своя забързан делник гледа като на нещо много необходимо, всъщност на везните на съвестта олеква: вгледана в смъртта, душата изведнъж вижда своите дела по един нов начин, освободен от заблудите, от манипулациите на егото и суетата:
И молиш се тъй както никога
не си се молил,
да си предлагал повече,
отколкото си взел.
Късно е обаче за такава молитва. Няма обратни влакове, „пропуснатите моменти" също са необратими - и само любовта е тази, която осмисля изминатия път. Истински свидното е единственото, което е останало в ситото на живота - и колкото и ефимерно да изглежда на фона на стремглавия житейски ритъм, то е единственото, което човек отнася със себе си във вечността:
Последното късче от спомена свиден
е толкова малко, а колко тежи!
Точно това буди недоумението и болката на авторката: защо човекът забравя, че е създаден „по образ и подобие на Бога" - и разменя себе си за неща тленни и без истинска стойност? Нещо повече: живее самоубийствено, нарушавайки законите на природата, забравяйки, че самият той е част от нея! Така тревогата за изгубената личност се превръща в планетарна болка:
Заслушайте се в пулса на Земята!
Долавяте ли, че и тя е жива?
В конвулсии болезнени се мята,
гнева си с лавата навън излива.
Навсякъде кипи живот незрим -
той няма точна граница и норма.
Живот е даже в гроба щом лежим -
и гниенето на живот е форма.
Последните стихове прозвучават направо зловещо - сякаш поетесата се опитва да събуди духовно мъртвите, за да им напомни кои са и защо са тук. Силата е не само в художествения изказ, а най-вече - във високата мярка, с която Валерия Тодорова отмерва. Не осъждането, а оптимизмът е в основата: поетесата вярва в животворящата сила и в способността човек да се пробуди за истината - това с особена сила звучи в поантата на стихотворението, дало заглавие на цялата книга:
...а ако никога не е живял,
защо тогава казваме: „Умира"?
И като илюстрация на това изключително жизнеутвърждаващо начало може да се посочи и прекрасният пейзаж в „Пролетна мозайка" със своя силно въздействащ финал, пропит с дълбока ирония:
Постеля жива е покрила
отъпканата някога пътека.
Животът се е върнал с нова сила,
макар и без - и въпреки човека.
В поезията на Валерия Тодорова няма скрито-покрито: истината е казана директно - и ако има тревога, тя не поражда омраза, тъй като е плод на любовта и дълбокото осъзнаване диалектиката на нещата. Именно хуманността е тази, която дава един особен привкус на нейната философска лирика, защото логиката е сгряна от неподправеното чувство, а свалянето на маските - от разбирането и състраданието. Защото понякога животът е „зъл шегобиец, а друг път - с фриволност на автор фантаст" - и точно това поражда мъката, страха и духовната деформация, които пречат да бъде отделено истинното от лъжовното. Единственият точен барометър си остава сърцето:
Сърцето всяка своя среща помни -
те всички трайни белези оставят:
едни от тях са кратери огромни,
а други с времето поизбледняват.
Във кратерите парещата лава
охлажда с влагата на нови срещи
и всяка нова среща начертава
следи неизтриваеми, горещи.
Отново се потапя в ручей леден
с надеждата следите да отмие
и получава белега пореден -
и все така, докато спре да бие...
Позволих си да цитирам почти цялото стихотворение, защото на фона на останалите то като че ли най-пълно изразява основното чувство, с което е напоена тази книга: човещината. Тук няма осъждане, а само съпричастие, изгаряща болка и проникновено разбиране, защото „в скалата, както и в човек, последствия се наслояват" - и всеки отпечатък и неговите проявления в живота имат своята логика, често - невидима за неопитното око. Залитанията са резултат от това, че „духът се блъска безутешно в телесната си стягаща обвивка" - за да се затвори накрая неизбежно цикълът на земното ни битие:
Със писък на протест в живота си навлизаш,
отново протестираш, от него щом излизаш.
Протестът. Протестът на Валерия Тодорова. Но не като френетичен изблик, а като мирозрение. Органическа част от лирическия портрет, в който се вписва самата авторка. Не присъства ли живият човек в една книга, тя е негодна за четене!
Над „Всичко е живот" не виси подобна опасност. В нея поетесата е вградила сянката си.
Светлана Йонкова
единствен да е, но различен! |
