Спомням си първият сблъсък с писането. Тогава бях далече от мисълта да се занимавам с писане, но за да не забравя историята, която ми беше хрумнала внезапно, я надрасках набързо отзад върху една тетрадка намираща се на масата, пред мен в този момент. Започнах да пиша и дори, когато химикалката ми даде знак, че скоро ще се наложи да я сменя с друга, пак ми беше някак забавно да редя дума след дума. Според моето мнение си заслужаваше да я запиша, толкова интересна и измислена най-вече от мен. Направо не беше за вярване, излезе че имам въображение. По-късно, когато прочетох написаното пред приятели, получих одобрение, което малко надвишаваше дори собственото ми мнение за произведението ми. Историйката така си и остана там, но тя ми даде възможност да открия една моя неоткрита дотогава страна, която ми позволява да стигна до околните. Мнението ми за писането, е, че e грешно ако се позволи то да се превърне във вид средство за назидание на четящият, казвайки му един вид „Виж колко си зле, поуката тук е... така че ти трябва...". Всеки сам достига до своето заключение и аз не бих си позволила да карам, който и да е, да се съгласи с моята гледна точка. Вярвам в хората достатъчно, за да знам, че всеки сам ще открие своята истина между редовете.